Symphony no. 8 "Unfinished" in B minor, D. 759

От създаването си преди близо 200 години досега Недовършена симфония на ФРАНЦ ШУБЕРТ е получила неизброимо количество интерпретации. Николаус Арнонкур, например отбелязва в нея лекотата, изяществото, изтънчеността, Ленард Бърнстейн, напротив, подчертава драматизма й, считайки го за централен, Херберт фон Караян се фокусира на встъплението, определяйки го за най-важно. Но, както и повечето творби на Шуберт, така и Симфония № 8 не е изпълнена приживе на композитора. Шуберт пише симфонията през 1822-1823, като след двете части е замислял скерцо, което съществува в ескизи. Въпреки нестандартната структура на симфонията, историците не смятат, че тя е незавършена – напротив, два факта мотивират твърдението им: първи, завършвайки втората част, Шуберт веднага преминава към други опуси, което според свидетелствата на приятелите му той никога не прави, ако счита творбата за незавършена; и втори факт, композиторът подарява партитурата на Анселм Хютенбренер, у когото тя остава дори след смъртта му. Хютенбренер така и не я дирижира, вероятно предпазвайки се от провал предвид структурата на симфонията. Шуберт, разбира се, потъва в новите си идеи, забравяйки за нотите. Легендите говоря, че композиторът е имал навика да забравя написаната вече музика и, когато му показвали собствените му опуси, той казвал: „Какво прекрасно нещо! А кой е авторът?“. През 1865 диригентът на „Музикферайн“ във Виена Йохан Хербек, търсейки подходящи за изпълнение композиции, намира шубертовата симфония. Той именно става първият й изпълнител, като в качеството на финал, дирижира финала на Третата симфония на композитора. Симфонията почти веднага е отпечатана, което поставя началото на триумфа й по света. Въпреки съвършената цялост на симфонията по смисъла на нейната музика, има опити, като тези на Брайън Нюбаулд и Антон Сафронов, тя да бъде довършена. Времето обаче доказва точността на шубертовите решения, въпреки приписаното название „Недовършена“. Едуард Ханслик, музикален критик и едва ли не законодател на музикалноестетичното през ХІХ век, пише във виенската преса рецензия за премиерата през 1865: „Когато след началните тактове обоят и кларинетът изсвирят своите очарователни мелодии в унисон с тихия звук на цигулките, всяко дете може да признае авторството. И със спотаено възклицание, почти като шепот, то преминава през залата: Шуберт! Преди да е едва влязъл, те го познават по стъпките му, по начина, по който „отваря вратата“ на романтичната си симфония“.