Overture (Le nozze di Figaro)

През 1785 придворният поет – италианецът Лорендо да Понте се среща с Моцарт и го пита не иска ли да напише музика върху една от неговите драми. - Аз бих направил това с голямо удоволствие – отвръща Моцарт – но съм убеден, че няма да получа разрешение операта да бъде поставена. – Не се тревожете, това е моя работа – казва да Понте и се заема сериозно с либретото, приемайки идеята на композитора да използва за основа втората част от трилогията на Бомарше „Безумният ден или сватбата на Фигаро“. Написана шест години по-рано и поставена през 1784, тази пиеса предизвиква истински скандал и още след първите представления е забранена във Франция и Австрия. Лоренцо да Понте обаче отива при императора и успява да издейства неговото съгласие, като го уверява, че става дума за опера, а не за комедия, и от либретото е изчистено всичко, което е „против приличието и морала“. Действително, някои от най-силно въздействащите моменти от пиесата на Бомарше са умишлено пропуснати - не само поради спецификата на оперния жанр, но и по цензурни съображения. Основната идея обаче - за превъзходството на човека от третото съсловие над аристокрацията - е запазена и макар политическото съдържание да е изчистено, хуморът и патосът на творбата са налице.
Вдъховен, Моцарт написва музиката на операта само за пет месеца – от декември 1785 до началото на април следващата година. Премиерата е на 1 май във Виенския Бургтеатър, но преминава при твърде хладен прием, макар в първите два спектакъла на клавесина да е самият композитор. Първоначалното представяне на „Сватбата на Фигаро“ просъществува само девет нощи. Причината обаче е не някаква музикална катастрофа от страна на Моцарт, а организираната кампания от поддръжниците на противниците му, които умишлено саботират представленията с подвиквания и освикрване. Истинското признание на творбата идва едва след шест месеца - през декември 1786, когато тя е поставена в любимия град на Моцарт – Прага.
„Сватбата на Фигаро“ от Волфганг Амадеус Моцарт е опера, създадена в класическата традиция на жанра. Но макар на пръв поглед да изглежда като лекомислен фарс, тя крие в дълбочина един от най-пълноценните коментари за човешката същност, представяни на сцена. Още от първите ноти на увертюрата, които подсказват предстоящата „налудничавост“ на случващото се, до финалната ария, която е един от най-нежните и пленителни моменти в операта, талантът на Моцарт се доказва неоспоримо. Целта на композитора обаче не е „чиста“ комедия. „Сватбата на Фигаро“ притежава силата да ни разсмее и разплаче в едно цяло, и Моцарт пише прекрасна музика за тези, които са на губещата страна в любовта – Графинята, в нейното горчиво съжаление за съдбата на брака й – в “Dove sono i bei momenti”, и Графът, когато изпява “Contessa perdono”, в отчаян опит да получи прошка от съпругата си за своите флиртове.
Увертюрата, написана в обичайната сонатна форма, не ползва теми от самата опера, но майсторски въвежда в атмосферата на интриги, лирика и непредсказуеми ходове.